История за стойностен алпинизъм в Индийските Хималаи
От Емилия Зафираки, списание InGlobo №88 февруари/март 2025- https://inglobo.bg/
Въведение
В края на септември 2024 г. Виктор Иванов, Александър Шакрачки и Дилян Христов се отправиха на експедиция към два от свещените върхове в Индийските Хималаи: Багирати II и Шивлинг. За това пътуване разбирам от страницата им във Фейсбук, която е създадена, за да информира за прогреса на експедицията. Багирати II е вторият по височина връх в свещения масив Багирати Парбат и е разположен на надморска височина от 6512 метра. От този район води началото си едноименната река Багирати, една от двете, чието сливане образува Ганг – свещената река на индуизма.
Багирати носи името на Багирата – легендарен цар от династията Икшваку, известен с това, че пренася свещената река Ганг, олицетворена като индуистката речна богиня Ганга, от небето на земята. Шивлинг е друга планина в групата върхове Ганготри в западната част на Гарвалските Хималаи, близо до Гаумук – извора на река Багирати при челото на ледника Ганготри, който е един от най-големите в Хималаите. Шивлинг се намира в северния индийски щат Утаракханд. Името на върха е свещен символ на бога – Шива Линга. Шивлинг е разположен на 6543 м н.в., съизмерима с тази на Багирати II, но както Виктор ще напише:
„Трима приятели и два върха. А последните – коренно различни един от друг, със собствен характер и предизвикателства“
Следя страницата ежедневно и се вълнувам от всяко едно от кратките съобщения, които се появяват:
27.09. Достигнат е базов лагер Нанданван – 4400 м н.в.
29.09. Вчера нашите момчета достигнаха ABC [предeн базов лагер] 4700–4800 мн.в., с част от оборудването и провизиите. Днес Сашо ще пренощува там с офицера за свръзка. Дилян и Виктор не се чувстваха добре и тази вечер ще останат в базовия лагер, а утре ще се присъединят към Сашо.
Следват още телеграфни съобщения, от които става ясно, че всичко се развива по план и тримата приятели се събират заедно, добре аклиматизирани и готови за изкачване на върха.
8.10. Снощи Дилян, Виктор и Сашо излязоха в последна атака. До обяд бяха на
върха!!! Сложно и трудно изкачване, което ги умори, но с търпение и спокойствие се
спуснаха успешно. В късния следобед днес са в лагер 2 – 5900 м.
Подробности ще научим в следващите дни. Поздравяваме ги за положените усилия.
Сърцето ми се изпълва с радост и щастие. Сигурна съм, че това е вълнуваща новина за близките им хора и безспорен успех за тях самите. Но предстои Шивлинг, който е същинската цел на тази експедиция. Върхът е само с 31 метра по-висок от Багирати II, но изсеченият му силует е най-впечатляващият, който се вижда от Гаумук. Шивлинг неслучайно е наричан „хималайският Матерхорн“ от първите европейски посетители поради сходството му с прочутия алпийски връх.
Връх Шивлинг
След почивка и аклиматизация на 17 октомври тримата правят опит за изкачване на Шивлинг. И когато достигат до 100 метра под него, прекратяват експедицията.
Някои в ърхове е трудно да бъдат описани. За да ги усетиш, трябва да ги
изживееш… Необходима е силна воля и дух , за да обърнеш гръб на целта, особено
когато си толкова близо. Всъщност много по-лесното решение е да продължиш,
без много да се замисляш за последствията.
Чета написаното от Виктор и си мисля, че всъщност това е истинската победа: над себе си, над желанието да си горе и да се качиш на всяка цена. Нямам търпение да се завърнат и да се срещна с тях. И само месец и половина по-късно успяваме да синхронизираме графиците си така, че да се чуем. Имаме много малко време. Подготвила съм си въпроси, но липсата на визуален контакт ме притеснява.
Телефонът звъни и малката ми стая за секунди се изпълва с топли гласове и смях. Разговорът е по същество, но шарен и приятелски, а радостта от него е истинска и споделена. Първият ми въпрос е свързан с това откъде се появява идеята за тези върхове и защо тримата се насочват към тях. Сашо споделя, че първоначалната идея е негова, като част от мечтата му да се изкачи на три различни върха в три различни планини, които не са обект на голям туристически интерес, и в комбинация с желанието му да види Индия и споделеното от приятел автентично преживяване предопределя посоката на пътуването.
Дидо пояснява, че Шивлинг е основната цел на експедицията, а Багирати II се появява впоследствие като подходящ връх за аклиматизация и своеобразна площадка за сработване на екипа. Това, че върховете са близо, но все пак разположени в различни планини, дава възможност за повече преживявания и запознаване с тази част на Хималаите. Мечтата постепенно се оформя в план, в който Дидо също е въвлечен, а Виктор се появява около година преди осъществяването му. Според него
„Дидо имаше неблагоразумието да го сподели с мен и аз като чух и видях снимката на планината, казах, че и аз искам да съм там“
Ден по-късно Виктор се обажда на Дидо с въпроса как може да се присъедини, но той му казва, че това е много малко вероятно, тъй като със Сашо са имали уговорка да пазят експедицията в тайна. Включването на Виктор може да е и по стечение на обстоятелствата, но в разговора се намесва Сашо, който подсказва за още една случайност: късметът от една баница, който се пада на Виктор и е „самолетен билет и пътуване в Хималаите“.
Дидо е връзката между Сашо и Виктор и до този момент тримата не са катерили в екип, но няколкото съвместни изкачвания, едно от които на Ботевата алпиниада, която се провежда ежегодно на врачанските скали, им вдъхва увереност, че екипът вече е създаден. Хуморът и шегите, които придружават разговора ни през цялото време, са
доказателство за това и ме убеждават, че са били постоянни спътници и в най-трудните им и предизвикателни моменти.
Подготовката за това пътуване е продължителна и трае около 7-8 месеца, а според Дидо е хаотична и изпълнена с документални спънки, трудно осъществена връзка с местната агенция и буквално организирана в последния момент заради спецификите и културните особености на местните хора.
Най-емблематичният момент за Виктор и Сашо е вечерта, в която се събират, за да изпият по бира и да си купят самолетните билети.
„Това беше моментът, в който подписахме нашия своеобразен договор, че тръгваме и сме със сериозни намерения.“
Времето ни заедно бързо се стопява. Следващият ми въпрос е за предизвикателствата и каква е цената, която всеки трябва да плати, за да сбъдне мечтата. Сашо се смее и перифразира стихотворението на Людмил Янков „Не питай за цената на мечтата“, защото мечтите нямат цена, но за него това пътуване е изпълнено с неочаквани предизвикателства от различен характер, свързани с аклиматизацията, височинната болест и други здравословни несгоди, които са неизменен спътник на всяко подобно преживяване, но представляват физическо и емоционално изпитание. Дидо пояснява, че когато се намираш на голяма надморска височина, се появяват предизвикателства, свързани с неща, които за градския човек са даденост, и те са в елементарните ежедневни нужди като подсигуряването на подслон, вода и храна.
„Всяко едно действие – да си набавиш вода, да си опънеш палатката, те уморява и отнема много повече време. Студът, багажът – нищо не е лесно, а от психологическа гледна точка това, че месец и половина бяхме далеч от близките ни, беше най-сериозното предизвикателство“
Нищо от това не е новост за опитните катерачи, но присъства при всяка височинна експедиция. Виктор се съгласява с останалите и споделя за двата най-тежки момента за него:
„Нощта, в която се разболях и не знаех дали ще успея да сляза от планината, и решението, което трябваше да вземем и да прекратим изкачването на 100 метра под върха“
За първи път в стаята се настанява тишината. Искам да говорим още, но знам, че сега не е моментът за това. Всички са съгласни, че това е разговор, в който е важно да сме заедно и физически, и се разбираме за нова среща, този път на живо.
ЕДИН ЗА ВСИЧКИ, ВСИЧКИ ЗА ЕДИН
Събираме се отново след месец в кафенето на една от софийските зали за катерене, в която Виктор води курс. Приемам с радост поканата му да се включа и час по-късно, изморена от усилието, но щастлива, събувам катерачните еспадрили и се отправям към мястото на срещата ни. Сашо и Дидо вече са там. Вълнувам се, защото до този момент не сме се срещали на живо. Усмивките им бързо стопяват притеснението ми, а топлият им смях ми вдъхва увереност, че трудната тема, която съм избрала, за да продължим разговора, няма да ги смути. Защото зад всяко едно изкачване, в което хората обикновено виждат само резултата, наслаждават се на снимките от върха и се възхищават на смелостта и героизма на алпинистите, има не по-малко предизвикателства, които обикновено остават „зад кадър“.
- Как се изграждат отношения на споделеност и доверие?
- Как се вземат трудни решения?
- Как се преглъща разочарованието, когато целта не бъде постигната?
Според Дидо най-критичните моменти, които са възниквали между тях, са били свързани с престоя им в лагер 1 на Багирати II, в който „човек има много свободно време и малко работа за вършене”.
„Когато тръгнем нагоре, макар и да сме трима, всеки сам преживява всичко лично и в 90% от времето ти си фокусиран просто да се движиш нагоре. Даже забравяш за другите. Тогава е трудно да има конфликти. От време на време спираме, за да вземем решение за конкретната линия или начина на осигуряване, но това са решения от технически характер. Неслучайно сме отишли тримата там, познаваме се и няма как да се скараме за такова нещо.“
За Сашо най-трудният момент за стиковане в началото е бил свързан с аклиматизацията и факта, че при всеки от тримата тя е протичала по различен начин:
„Дидо имаше височинна болест, Виктор – проблеми със стомаха, аз по-късно имах други проблеми и първият момент, в който се събрахме заедно, бе на базовия лагер на Багирати II. Спомням си обсъждането как ще действаме с атаката към върха и всеки от нас имаше коренно различна позиция“
Изграждането на единен подход, когато всеки е на различно мнение, е сложен процес. „Всеки от нас имаше различна визия за началния час, със своите аргументи, които звучаха много убедително. По едно време осъзнах, че всъщност няма значение и трябва да вземем някакво решение“, признава Сашо. В крайна сметка се приема неговото предложение. Виктор пояснява, че причината той да преразгледа приоритетите си е здравословното състояние на Сашо в този момент, което налага изкачването да се случи в топлите часове на деня. „Аз бях много против тръгване през деня и се оплаквах през цялото време. Най-важното е човек да се примири и малко да преглътне себе си. То и на останалите им се налагаше да преглътнат себе си заради мен. Ключът наистина е в правенето на компромиси и да не натискаш прекалено много в една посока. Понякога трябва да влезеш в ролята на буфер и да обереш различията.“
Историите валят една след друга. Тримата мъже пред мен са се върнали отново там и разказът им става все по-жив и изпълнен с емоции, които се изписват на лицата им. Много трудно, но впоследствие най-важното решение, което вземат, е пропускането на последния лагер преди изкачването на връх Шивлинг, поради неочакваните затруднения, съпътстващи екипа в придвижването от лагер 1 до лагер 2, и даването на ден за почивка. „Това решение взехме единодушно!“, категоричен е Дидо. „Очаквахме това да бъде сравнително лесен заход между 4 и 6 часа, а той продължи около 12 часа. След като изградихме лагера, бяхме категорични, че ще пропуснем изграждането на следващия лагер, въпреки че това не съвпадаше с предварителния ни план. Във високата планина решенията невинаги следват прецизно планираните действия преди това. Защото всичко зависи от условията, които виждаш на място, на терен. Какво е състоянието на леда, на снежната покривка. Плана в планината трябва да го има, но ти винаги знаеш, че ще се наложи да го промениш. Защото винаги си зависим от логистиката, от времето, от състоянието ти, от общото състояние на групата. В планината предимно планираме как да сменим плана!“, обобщава той.
ОБРАТНО БРОЕНЕ КЪМ ШИВЛИНГ
Маршрут: Западен гребен
Лагери: ВС [базов лагер] Тапован 4350 м, C1 [лагер 1] 5150 м, C2 [лагер 2] 5450 м
Пропуснахме АВС и С3 [лагер 3]. Атаката на върха осъществихме директно от С2.
С2 => Шивлинг Денят започна в 00:00 ч. Подсякохме две скални кули. После захапахме
снежно-скалния западен ръб 400 м (кат. IV/V). Към 08:30 ч. организирахме последната
площадка в района на C3. Оттам по стръмен склон достигнахме основата на 90 м ледена
стена (AI 4), чиито фантастични форми ни отведоха до върха на ледника. Преодоляхме
зоната с цепнатините и своеобразното плато под върховия купол. Достигнахме на 100 м под
върха, след което решихме да се върнем. Бяхме назад с времето, а последните метри щяха да
ни костват закъснение от плана и прибиране в С2 около 04:00 ч.
Зад този текст, изпълнен с фактология и технически параметри, който Виктор публикува след прибирането им в България, стои основният ми въпрос, свързан с решението им да прекратят изкачването на 100 м под върха. „Интересна е самата динамика покрай графика, който си бяхме поставили, прекрачването на времевите ограничения и след това решението за прибиране по-рано и последствията от това – всеки един от нас как го преработи и прие. При всеки това се случи по различен начин“, споделя Виктор.
Още от лагер 2 тримата обсъждат стриктен план и времеви график как трябва да се случи изкачването. Планирането започва отзад напред: крайният час, в който трябва да се достигне лагер 2, е 20 ч. Придвижването в последните два часа, които са извън светлата част на деня, е приемлив риск, тъй като ще е в зоната след преминаването на най-тежките участъци по маршрута. Следва планиране на времето, необходимо за слизане от върха, и така се стига до следващия важен час: Шивлинг трябва да бъде достигнат до 12 ч. по обяд. Това се оказва ключово, защото в този час ден по-късно тримата приятели се намират на около 300 м под върха.
„Като цяло долната част на подхода много ни забави. Не толкова от гледна точка на техническа трудност, колкото състоянието на снежната покривка и условията изобщо“ , спомня си Сашо.
Дидо продължава:
„Малко е трудно да се опише, но все пак ние месеци наред се готвим и много искаме да ни се случи, а мечтата на Сашо за Шивлинг е от години. Вече сме изкачили друг връх, аклиматизирали сме се, започва същинското катерене към върха, става все по-трудно и по-трудно. И идва решаващият ден. Знаеш, че трябва да направиш всичко по силите си, за да се случи. Тръгваш рано сутринта със смесени чувства. Страх от неизвестното, вълнение, съмнение от време на време, което гледаш да прогониш, лек ентусиазъм. Винаги е много трудно ентусизмът да ври и кипи в теб, най-малкото защото тръгваш в полунощ, когато повечето хора си лягат. Тръгваш нагоре и катериш трудни пасажи и не е като да си кажеш: „ей сега, след 40 минути, ще изгрее слънцето“. Знаеш, че в следващите седем часа ще става все по-студено, а ти ще си все по-нагоре. Не знам каква е енергията, която ни бута“
Най-голямото предизвикателство се оказват боулдър пасажите по терена (б.р. боулдърите са големи обли камъни или малки скали, обикновено с височина до 5 м), които трябва да се изминат буквално на ръце. „На тази височина, след дни прекарани в планината, да започнеш да се набираш е изключително изтощително.“ Другото предизвикателство е студът, който допълнително изтощава и затруднява придвижването.
Според Сашо може би най-правилното решение е било да спрат на тези 300 метра под върха. Но те решават да продължат още малко. „Аз много се радвам, че не спряхме тогава, защото върхът буквално изглеждаше на една ръка разстояние. Ти си на върха на една ледена шапка и остава една фирнована стена.“ (б.р. Фирнът представлява полуснежна и полуледена маса със зърнеста структура.) Виктор продължава: „Визуално върхът изглеждаше толкова близо, но практически не беше така. Оставаха ни 300 метра денивелация, а ние се движехме със 100 м денивелация на час, и то в началото, когато бяхме по-свежи. С всеки метър нагоре това време се увеличаваше.
Оставаха ни над 3 часа изкачване“.
Въпреки това Дидо, Сашо и Виктор изкачват още 200 метра.
„Беше много изтощително. Буквално правехме по няколко крачки нагоре и почивахме. Все едно някой ти е забил огромна спринцовка в сърцето. В рамките на 23 часа тази спринцовка бавно, но сигурно започва да изпомпва ентусиазма ти за живот. И решението ни за слизане не беше бързо. А един агонизиращ процес, който всеки от нас преживяваше сам за себе си.
Много е трудно един да се осмели да каже: „А бе, момчета, дайте да слизаме!“. Ние все пак разчитаме един на друг, а ако го кажеш, това за другите е сигнал, че си много близо до своя собствен предел. Прокрадваш колебание, което дестабилизира останалите. Буквално на всеки три крачки трябваше да спираме на стената, а тя нямаше край. Борбата беше наистина жестока. Трябва да забиеш предните зъби на котките, сечивата и като го направиш три пъти, сърцето ти изскача. Трябва да спреш, изкопаваш странична стъпка, за да се закрепиш малко и да прегърнеш сечивата, за да починеш… Ние сме на стената, на една линия, въжето ни свързва, и тримата правим едни и същи движения. Аз съм по средата и виждам как и Сашо, и Виктор са в една и съща позиция. И си казвам: „Сега лягам на сечивата да си почина и като тръгне Сашо, тръгвам и аз“. Слънцето те напича, ти си като във фурна и си зверски уморен.
Но най-много те притеснява слизането. Защото на този етап дали ще се върнеш от това място или от върха, вече няма значение, защото ще е борба за оцеляване“, разказва Дидо.
Сещам се отново за финала от текста на Виктор: „Спуснахме рапела по ледената стена, докато последните слънчеви лъчи се прокрадваха иззад Меру [друг от върховете в района]. Няколко мига по-късно мракът бе разцепен от грохота на планината, а животът ни можеше да поеме в една различна посока“.
THERE IS NO GOOD OR BAD EXPERIENCE. THERE IS ONLY
EXPERIENCE.
Всеки от тримата преживява по различен начин тези неизминати метри до върха. Виктор започва пръв:
„Аз бях много амбициран да изкача Шивлинг, но също така си дадох сметка, че ако позволим амбицията да ни завладее, реално ще изхабим последните ресурси от енергия за тези 100 метра, които ще ни трябват за слизането на обратно. Аз съм много щастлив, че Сашо предложи да продължим, след като видяхме, че ни остават още 300 метра. Защото ако се бяхме върнали в 12 ч. от стената, щяхме да се върнем, без да дадем 100% от себе си. Това, че наистина се изцедихме до последно, ми дава увереност сега да твърдя, че съм дал всичко от себе си за този връх. Това ми е втори случай в живота да се връщам, без да се изкача на върха. Първият беше, когато се върнах от Матерхорн, но и тогава, и сега нямаше следа от съжаление. Това е моментът, в който подчиняваш егото си и в главата ти се въртят различни мисли, свързани с това как ще обясниш причините, че не си успял, но в крайна сметка си казваш, че по-важни са собствените ти усещания. За мен най-важно беше да знам как се чувствам с останалите и те как се чувстват, защото горе ние ставаме един организъм. И не дължим данък обществено мнение на когото и да е“
За Дидо, който твърди, че много пъти се е връщал, без да изкатери някой връх, основният проблем е в това „колко близо сме стигнали, просто го помирисвахме.”
”След слизането ни в базовия лагер отделих доста време в анализиране и установих, че вече познаваме всеки метър от маршрута, имаме и уменията да минем през трудните места. И ако оптимизираме багажа, екипировката, порциите храна и знаем точно откъде да минем, защото с това елиминираме несигурността от премиерното преминаване, ще го изкатерим. Но това, което ме отказа финално от повторен опит, е буквално погнусата, която изпитах към себе си да се върна там само заради едни 100 метра. И това не са стоте метра на якото катерене с трудните пасажи, а всичко най-лесно от върха бяха тези 100 метра. И си казах: „Ти си страшен егоцентрик, не мислиш за близките и приятелите ти, а си готов на всичко, за да се качиш“. Всички височинни герои, на които сме се възхищавали и сме чели книги за тях, са действали на всяка цена и е било въпрос на време да им се случи лошото. Аз не искам да съм такъв. И знам, че постъпихме правилно“
Сашо е последен. Любопитна съм какво е неговото преживяване, предвид че неговата мечта е в основата на това приключение.
„Най-трудно ми беше горе, когато трябваше да си кажа, че слизаме, виждах как нещата се разкъсват, как всички изнемогваме, но след това нямах никакви задръжки към този връх по никакъв начин. Защото аз мечтаех за ледената стена на този връх и ледената стена си я изкатерихме и там се чувствах щастлив и удовлетворен. Беше много хубаво!
Отдавна чакани Хималаи. Дори и да се върнем някога, със сигурност няма да е за този връх. Докато бяхме там, установихме, че в района е пълно с десетки, дори стотици върхове, които са много трудни и предизвикателни и никой не знае дори имената им.“
Въпреки добрата подготовка и издръжливостта, която и тримата имат, според Сашо решаващо значение е имало предходното изтощително достигане до лагер 2. „Въпреки деня, който имахме за възстановяване, когато се намираш на над 6000 метра височина, това няма как да се случи. Може да си се наспал и отпочинал, но се задъхваш дори когато отиваш до тоалетната.“
Решението да пропуснат изграждането и аклиматизацията в лагер 3 е нещо, което също поставят под съмнение. „Ние малко или много го сравнявахме с опита си в Алпите и си казахме, че ще стане. В Хималаите на над 4500 м н.в. лагерите се изграждат на денивелация от 400–500 м. Това, което ние направихме, е повече от 1000 метра денивелация. На практика за един ден преодоляхме повече от два пъти денивелацията, която се препоръчва. Но си позволихме да го направим, защото сме в добра форма.“
Според Виктор освен умората, натрупана към лагер 2, има още една причина и тя е в липсата на достатъчно почивка между изкачването на Багирати и Шивлинг. „Ако бяхме останали още няколко дни долу само да ядем и да лежим, това щеше да увеличи шансовете ни. Но тръгнахме заради прогнозата за времето, която после не се
сбъдна…“
Последният ми въпрос е за най-хубавия им момент, който ще запазят близо до сърцето си. Дидо разказва за един от последните им дни, след слизането от върха, в който решават да се катерят. В началото, въпреки че това е предварително планирано изкачване, Виктор и Дидо нямат никакво желание за катерене по ред причини, но Сашо ги вдъхновява и в края на този ден въпреки трудностите и тримата са с „усмивки до ушите“. Дидо прави пауза.
„И там, на скалата, усетих една огромна благодарност за преживяването и истинска сплотеност в екипа ни.“
Виктор е категоричен:
„След като слязохме от Шивлинг, бях щастлив, че успяхме да запазим баланса, и ако щете, ми вярвайте, момчета, в сърцето ми ще остане моментът, в който се криехме като деца и пихме бира край реката“
Сашо споделя, че има много какво да се научи от индийците. Спомня си с много добри чувства споделеното от местен човек в една от тежките ситуации, които са преживели заедно, и го изрича на английски, но с индийски акцент: There is no good or bad experience. There is only experience.
Според всички местни хора тримата приятели са изкачили върха, тъй като Шивлинг е свещен и достигането на 100 метра под него си се брои за изкачване. „Ние не успяхме да ги убедим, че не сме – смее се Сашо. – Долу ни посрещнаха много топло, с различни ритуали, венци, сладки…“ Виктор разказва как местният човек, който се грижи за логистичните им въпроси, се доближава до него и
го пита:
– Виктор, вие докъде стигнахте?
– На 100 метра под в ърха – отвръщам му аз.
– Е , значи сте го качили!
Пояснявам: Не, стигнахме до 100 метра под него.
Да! – отвръща ми той. – Значи сте го качили!
„Цялото изживяване в Индия беше нещо много различно – продължава Сашо. – Никой от нас не бе ходил в тази страна и нямахме никакъв опит с нея и Хималаите. И е много хубаво да те гъделичка неяснотата, а не да си с ясния план и стратегия. Тази неяснота направи приключението много истинско. А общуването с местните хора е безценно.“
Следват още смешни спомени и случки, но след края на този разговор аз оставам с топлината и енергията, която се поражда помежду ни. Мисля си, че с някои хора се зараждат невидими връзки, в основата на които стои споделеността. Те може да са породени от съвместни преживявания, но и от разкази за такива, които са близки до сърцето ни и често са несъвместими с ежедневието ни, защото са се случили някъде далеч, в една друга вселена, в която животът е по-истински. Те ни свързват по един автентичен начин и не се нуждаят от сцена. А само от общуване.
